Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.04.2010 20:51 - „Уроци по руски”
Автор: boristodorov56 Категория: Политика   
Прочетен: 2440 Коментари: 4 Гласове:
17

Последна промяна: 11.04.2010 20:56

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg



Андрей Некрасов: В Русия си cool, ако си националист
                             Източник:http://www.kultura.bg/bg/article/view/16852





           image

     „Уроци по руски” е поредното документално предизвикателство на Андрей Некрасов (1958), насочено срещу политиката на Путин. След „Недоверие”, посветен на постсъветския тероризъм в Русия и лансиращ подозрението, че КГБ или ФСБ са участвали във взривяването на кооперациите в Москва през 1999, и „Бунт: случаят Литвиненко”, продължаващ темата за тероризма и политическите убийства, сега на фокус е войната между Русия и Грузия от август 2008. За първи и последен път съавтор на Некрасов е съпругата му Олга Конска, починала след края на филма.    Поел от икони и семейното ателие в Санкт Петербург, филмът напористо изследва двойно военния конфликт, но посланието е едно – войната и нейните многобройни жертви са резултат от шовинистичната политика на Русия към Абхазия. От една страна, авторите ни показват шока на разрухата в Грузия – от опожарените села до ужасяващите разкази на многобройни очевидци. От друга – през разни тв-репортажи (руски и западни) обвиняват медиите в манипулация, т.е. в пропутиновски внушения. От трета – патетичен задкадров текст коментира ситуацията и на свой ред я манипулира. Тоест, въпреки че филмът претендира за единствения обективен поглед към събитията от 2008 и изобщо към отношенията Русия-Грузия (включени са и войните от 90-те), той е хаотичен, дълъг и всъщност доста субективен. Но настръхваш от попилените човешки съдби. „Уроци по руски” се превърна в един от скандалите на фестивала в Ротердам.      Г. Д.      - Къде живеете след този филм?  - (Смях) В Петербург. Но работя много в Норвегия, Германия, Англия...    - А как да възприемам финала с взривения ви апартамент – като метафора на очакванията ви?   - (Смях) Както знаете, в киното, освен рационалния момент, има и интуитивен – този епизод ми се яви буквално насън. Когато снимаш филми за войната, непрестанно виждаш разруха. И изведнъж видях разрушена собствената ни студия. И проумях, че страшното е не само в Грузия, то се отнася и до мен самия – т.е. това е образ на разрухата не само в работното ми пространство, а и в душата ми. Войната докосва и мен. А рационалното обяснение на този образ е, че подобни войни вредят на нашия народ, защото влизат в дома ни. Имам усещането, че в Грузия ситуацията ще се нормализира – хората там са издръжливи, ще се оправят, а ние, руснаците, нападайки другите, разрушаваме самите себе си.    - Това се повтаря твърде често в историята на Русия, като изключим войната с Наполеон през 1812 и Отечествената война.   - Да, те са справедливи войни, защищавали сме се. Но много руснаци живеят с илюзията, че сме миролюбива страна... В Абхазия например се срещнахме с един идеолог, мисля, че беше епископ, който ни уверяваше, че Русия никога не е била агресивна, че просто се е защищавала. И винаги е освобождавала своите съседи.    - Игралният ви филм “Любов и други кошмари” е пълен абсурд. Снощи видях същото, но в документален филм. Абсурдът е сякаш неизменно свързан с историята на Русия...   - Точно така. Понякога ми се струва, че нашата история и реалност са отражение на хаоса, на абсурда в главите ни. И оттам е нашата противоречивост – всички знаят, че можем да се прегръщаме и целуваме и изведнъж да ви резнем главата. Няма последователност, логиката е друга.    - Как се решихте на тази радикална крачка - да направите своето разследване от двете страни на войната Русия-Грузия от 2008 г.?   - Искахме да покажем войната от двете й страни.    - Разбирам, но имам предвид вашето семейство.   - Мисля, че е очевидно. Войната обикновено е между два лагера. И според мен е логично да се “раздвоим”.    - Но вие с Олга Конская сте единомишленици.   - Въпросът ви, който и други често ми задават, е свързан с обективността. И тъй като филмът не е телевизионен репортаж, той се стреми да изрази нещо - някакво отношение. Мисля, че в този аспект двама автори с противоположно мнение би бил изкуствен ход и биха излезли два филма. Но ако в Южна Осетия Олга беше намерила хора, които казват, че са загубили там близък човек, щях да оставя това, уверявам ви.    - Как организирахте снимките по време на войната? Или го снимахте след това?   - Не, по време на войната – където бях аз, виждахме бомбите. Но тъй като Олга беше болна, пристигна малко по-късно, след десет дни, а войната беше кратка. Така че и тя се придвижваше във военна ситуация, руската армия беше още там – в кадър се вижда, че селата още горят. Наистина беше страшно трудно да попаднеш в Цхинвали по време на самата война. Но изгледахме много материал – и наш, и чужд. За мен е пълна загадка защо руските медии, независимо че имаше страшно много оператори, използваха грузински снимки – дори в Южна Осетия, където има канал на руски език. И се чудя какво изобщо правеха там десетките руски журналисти с камери.    - Отдавна разсъждавам върху т. нар. обективност в документалното кино – колкото и да се стреми към нея авторът, след като има гледна точка, той неизменно е субективен. Вие можете да бъдете обвинен в прекалена дължина, в преекспонирана лична ненавист към Путин, но що се отнася до позицията ви към войната – в крайна сметка, това си е вашият филм, та дори да е антируски.   - В Русия има много филми против Грузия, но не съм видял нито един истински - всичките са с правилните кадри и до един са пропаганда. Често ме обвиняват, че филмът ми е русофобски. Отговорът ми е прост – Русия сме и аз, и приятелите ми, които понякога убиват, което също е Русия. Затова съм русофил, но...    - Имате предвид Литвиненко ли?   - И него, и Политковска... На един известен опозиционер се падат десет неизвестни. Та ако някой беше направил филм за осетинските жертви на грузинците – чудесно, пръв ще отида да го гледам, но няма, всичко, което се прави в момента, е лъжа и тв-агитка.    - Наистина ли филмът е забранен в Русия?   - В началото, докато разберат за какво точно става въпрос, проявяваха интерес към него, въпреки че знаеха, че е опозиционен, очакваха да не е толкова остър като предишните. Но още след първата затворена прожекция в Петербург – край. Получих е-mail, в който ми обясниха, че отпадат всички основни прожекции – боят се. Поканиха ме само в Нижни Новгород. Изобщо в Русия положението става все по-лошо. Това може да се проследи по екранната съдба на документалните ми филми: “Недоверие” си беше дюс антипутиновски, но имаше нормален разпространител в Русия и официално се продаваха DVD, с “Литвиненко” ситуацията беше по-зле, но се показваше по кината, а сега “Уроци по руски” абсолютно никой не го иска. Някъде по върховете изглежда, че Путин прави някакви реформи и говори нещо, но реалният живот на хората е кошмар. Вече започвам да мисля, че това е въпрос на поколение: през 90-те започналите при Горбачов се развиваха и работеха. Защото най-добрият ни период не беше при Елцин, а краят на 80-те, когато комунизмът беше технически на власт, но в главите цареше пълна свобода. И първите години на Елцин бяха О.К. – хората работеха. Но тогава се появиха олигарсите, които започнаха да ги използват за свои си цели. И въпреки това имаше разни формации, разни мнения. Сега всичко е еднакво. И се появи отново зомбирано поколение – хората пак се боят, пак се издига национализмът, на мястото на пионерските лагери възникват някакви лагери Путин югент... Тоест, съзнанието на тези хора е като на онези в Съветския съюз. Много е тъжно. За Русия това е просто трагедия – шансът, който имахме в края на 80-те и началото на 90-те, идва веднъж на сто години, ако не и по-рядко. Хората искаха да бъдат свободни, или, както казват днес, свободата беше “модна”. Сега свободата е демоде, а на мода е национализмът – за разлика от Запада, в Русия си cool, ако си националист.    - В същото време такъв отявлен идеолог на национализма като Алексей Балабанов напоследък става все по-антинационалист, съдейки по “Товар 200” и “Морфин”.   - Така е, но когато става дума за способен човек като него, на идеологическо равнище талантът понякога върви срещу думите. Тоест талантливият човек, живеещ в страна като нашата, в творчеството си не може да не реагира интуитивно на гадостта, тъй като национализмът е отрова за руснака в буквалния смисъл. Като наркотик е. Нацията ни е болна.    - По всичко изглежда, че Путин и съмишлениците му чрез национализма се стремят да превърнат Русия в нова империя, но май че се провалят...   - Провалят се, защото империята все пак изисква някакво здраво място в държавния организъм. Сега не може да се намери дори едно живо място в Путиновата идеология – всичко е дискредитирано. В Русия обаче Путин не се възприема, както на Запад. Между другото, и аз, като се прибера и минат няколко дни, преставам да обръщам внимание. Огромният проблем на Русия днес е, че в изкуството не можем да изразим проблемите на мнозинството, както през ХІХ век са го правили Достоевски, Чехов...    - Рамката на филма ви са икони, а на финала остава една единствена в компютъра. Това донякъде препраща към Тарковски...   - Да, така е. Продължавам да изпитвам влиянието на Тарковски, макар той да не снимаше политически документални филми.    - А и четох, че сте бил негов асистент в “Жертвоприношение”. Както сега вашият филм, миналата година един от скандалите в Ротердам пак беше руски документален - “Рерберг и Тарковски. Обратната страна на “Сталкер” на Игор Майборода. Той е реабилитация на Георгий Рерберг, изгонен от “Сталкер”. И въпреки преклонението към Тарковски, той e представен донякъде сатанински. Изобщо филмът промени нещо в отношението ми към него.   - Не съм го гледал, но познавам Рерберг - забележителен човек. Що се отнася до Тарковски, той беше наистина много сложна личност. Запознахме се в Лондон, когато поставяше “Борис Годунов”. И станах близък с него едва в последните година и половина от живота му. Беше самотен, не знаеше езици, много обичаше да говори, а аз – да го слушам. Въпреки че е московчанин, веднага усетих нещо кавказко у него.    - Очите му.   - Да, да, корените му са от Тарки в Дагестан – стратегическо село от кавказките войни, описано от Толстой, ако не се лъжа. Не искам да етнизирам, но той беше много избухлив човек, който прекрасно знаеше какво му е нужно в творчеството и в името на това беше способен да жертва дори не нещо, а някого. Но тогава му прощавах всичко. Разбира се, знаем много случаи на несправедливо изгонени от продукции талантливи хора, особено в Холивуд. Киното е безжалостно изкуство – един човек може да провали работата на всички. Но в Русия, по отношение на етиката, от една страна, имаше уравниловка, а от друга – към Тарковски се отнасяха твърде сурово. Той години е стоял без работа и дори е гладувал, а в същото време е Тарковски, елит...    - Заради него и Рерберг е гладувал години.   - Да, така е. Съпругата на Тарковски Лариса беше твърде особена. Тя го скара с мнозина. Видимо беше намерила ключ към него и го манипулираше, създавайки му комфорт. Но и с нея невинаги беше щастлив – известни са и любовниците му, и синът. Но той беше роб на работата си, до такава степен се концентрираше в нея, че дори успяваше да компенсира проблемите в личния си живот. И правеше гениални филми. Съзнавам, че това е опасна житейска позиция, но никога не знаем какво ще излезе – щастие или гениална работа. А в Русия това е още по-сложно, тъй като липсва европейската балансираност на живота. Тук хората може да са по-скучни, но има равновесие, което у нас трудно се намира. Дори за умни хора като Тарковски животът беше като филм. Вървят, вървят, вървят нанякъде, без да разговарят за истината, и стигат толкова далече, че няма път назад.    - Като в “Морфин” на Балабанов.   - Точно.    - Каква, според вас, ще бъде съдбата на филма ви?   - Обнадежден съм – страшно много ми пишат и от Грузия, и от Русия. Съзнавам, че на руснаците филмът действа като шок, но е добре, когато хората искат да минат през него. Защото това не ни достига в нашата култура, колкото и да е богата и важна. Имаме страшно много талантливи хора, но някак се боим, за разлика от страни като Франция например, да говорим политически радикално.    - Не съм фен на киното на Майкъл Мур, но той заявява на света някакви свои радикални позиции и съумява да въздейства. Прочее, някои критици ви наричат “руския Майкъл Мур”.   - Да, несериозни паралели. Аз също не съм негов фен, смятам го за прекален манипулатор, но като явление без него киното би било доста по-бедно. Ето, това ни липсва в Русия - всичко е някак вчесано и спретнато, всички са ужасно вежливи, когато става дума за властта. А понякога е необходимо да си екстремист, та дори и да окарикатуряваш Буш като действащ президент.    - И същият този Буш, заедно с опонента си Клинтън, са създали фонд за подпомагане на Хаити. Такъв жест е немислим не само в Русия или в България, но дори и в Западна Европа.   - Разбира се! Америка е друга страна. Велика нация. Току-що идвам от Сънданс, където показах “Уроци по руски”.    - И как мина?   - Изключително. Пълни зали. Американците нямат абсолютно никакво отношение нито към Русия, нито към Грузия, бегло са чували за войната. Зрителите се тълпяха, защото им бе любопитно да видят руската гледна точка към събитията. И се оказа, че са разбрали посланието ми. Разбираемо е, когато грузинци плачат, но когато плачат богатите американци – това е вече друга работа. Те са съпричастни на чуждата болка. Затова и създават такива фондове. Да не говорим, че аналозите им в Русия не гледат нищо друго, освен цирк. Тях за нищо не ги боли. Важното е да се показват, защото са парвенюта.    - Работите ли над някакъв проект в момента?   - Пиша сценарий за игрален филм. Става дума за семейна тайна.    - Кой руски филм сте гледал напоследък?   - “Стиляги”. Беше удоволствие и изненада, тъй като не харесвам всичко на Валерий Тодоровски – смятах, че баща му Пьотър Тодорвски е по-силен режисьор. А “Стиляги” ме убеди, че е наистина добър.    - Нима не ви развълнува “Любов”?   - Разбира се, помня го, но смятам, че е филм, интересен само за Русия. В киното на Тодоровски ми харесват идеите и ме дразнят актьорите, особено в “Страната на глухите”.    -  А “Любовникът”?   - Да, Янковски там е много добър, но по принцип при Тодоровски маниерът на актьорската игра е театрален и това ме отблъсква. Прозирам някаква претенция. Обожавам реалистичните актьори. Преди години със “Завръщане” се роди феноменът “Звягинцев”. Той се опита да създаде свят и да говори за реалните, макар и странни, проблеми на възрастните, през поведението на децата. Стори ми се прекалено бонбонен. Естествено, не всички трябва да снимат като мен за войната, но някак прекалено отстранен ми се видя, далечен от преживяванията ми дори по повод отношенията бащи-деца. Може формално да е интересен и необичаен за Русия филм, но не ме докосна. След това се опита да “очовечи” проблемите в “Изгнание” и дори филмът да има много дефекти, прощавам му ги, тъй като ми въздейства по-силно. Изобщо аз имам проблем със Звягинцев.    - А имате ли родствена връзка с Николай Некрасов?   - Баща ми твърди, че сме далечни роднини - и ние сме от Ярославл, но не съм много сигурен. (Смях)             Разговаря Геновева Димитрова           Ротердам – София, февруари – април 2010 г.



Гласувай:
17



1. edinman - Боре добър вечер,
11.04.2010 21:24
ако не си гледал лентата ,тук може да я видиш:
http://play.ukr.net/videos/show/key/1c59c0acbdd80deea953367fd0ea2c2b/
цитирай
2. boristodorov56 - 1. edinman
11.04.2010 22:53
Благодаря, гледах го с интерес.
Дано и други го погледнат.
цитирай
3. roza17 - Мисля си, че
12.04.2010 22:41
"Забриски пойнт" на Микеланджело Антониони от 1970 година - от този филм е повлиян финалът.
цитирай
4. анонимен - Винаги приемам
13.04.2010 09:11
руските уроци от хората от Другата Русия. Андрей Некрасов е измежду тях.

"Вървят, вървят, вървят нанякъде, без да разговарят за истината, и стигат толкова далече, че няма път назад."
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: boristodorov56
Категория: Рецепти
Прочетен: 8062294
Постинги: 1534
Коментари: 20151
Гласове: 47589