Смешно, нали?
Защото до там я докарахме.
Голямо неудобство е да попитам: Какво да се прави? 
Въпросът ми навява спомени за класиката на соца, ако го отнесем към днешната проблематика и фабула на обществено-политическия живот в България.
Политиците затънаха до гуша в кал и собствената си безсмисленост, с което доказаха отново перманентна несъстоятелност и насъщната си излишност.
Накои хора се опитаха да протестират, но бяха премазани вулгарно. Освен, че имаше вид на пародия, фарсът беше режисиран и задкулисно - хем многопластово, но и по Станиславски. 
Управляващите настъпаха здраво с милиционерски устрем зърнопроизводители, млекопроизводители, учители, студенти, миньори и диагностицираха публично правителствената параноя.
 Сега се афишират със самочувствие на завоеватели и държание на окупатори на собствения си народ. 
Чудят се какви репресивни норми да въведат. Веднъж - неприкосновеност на милиционерския състав на МВР - та спокойно да трепят протестиращите неорентира ни деца . Друг път тотален контрол на интернет пространството – за да са с развързани ръце и ни държат в пермаментно подчинение. 
Всичките разиграни събития са мизансцен, които отвлякоха вниманието на хората от газовите предателства, нефтените даловери и енергийното ограбване на целокупния български народ. Да не говорим за пладнешката кражба на парите от европейските фондове, които трябваше да изправят икономиката на крака и да дадат кураж на обикновените хорица, че все пак светлината в тунела се вижда.
Така вероятно са се чувствали българите през годините на кърджалийството – без Бог, без цар, без надежда.
И всичко това само защото - те са социалисти, а ние сме българи.
И пак стигаме до въпроса – какво да правим?